Седемнайсти септември
Избяга Вярата. Надеждата – след нея.
И Любовта си тръгна мълчешком.
Като опразнена бърлога зея –
един студен и изоставен дом.
Заминаха си... Прав им път тогава!
Ще съжаляват може би за мен.
Не плача... че сълзѝ не ми остават.
И без сълзѝ е тъжен моят ден.
Не мога да ги върна. И не искам.
О, замълчете, древни мъдреци!
Животът си е мой... Поемам риска,
дори да се ръкувам с подлеци.
Дали ми липсват? Нужни са ми страшно
и вяра и надежда и любов...
Опрял е делникът в тила калашник,
безжалостен, на всичко е готов...
А тях ги няма... Аз ще ги омеся,
от проста глина пак ще ги създам,
ще ги превърна в стих или във песен,
във себе си ще им издигна храм.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
