Сега хоризонтът ми – линия равна
В сърцето ви птиче е златен компасът,
в маршрути небесни душата лети
на длан те света ни човешки поднасят,
с човешките мравки – зарили пети,
в пръстта и калта. Те – осли твърдоглави,
уж имат по пет сетива и души,
но, мъничка птичко, какво да се прави?
Роденият в грях е роден да греши.
Седя на терасата тялом, а духом,
съм свитото птиченце в къща от кал.
Небето безжизнено, синьо и сухо
ме пита: — "Дали си, човеко живял"?
Живеех аз, птиче, но беше отдавна,
мечтаех, дори неведнъж полетях.
Сега хоризонтът ми – линия равна,
а старост е другото име за страх...
Навярно ако ме оставят на мира,
за миг сини синци небе ще сплета.
И птичето в мен, дето в клетка умира,
ще литне прегръщайки с песен света.
Ти мъничко, крехко, но волно пернато,
перце от крилцето си само ми дай!
Не мога човек да остана, когато,
земята за хищници само е рай...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
