Сено
Тревата диша! Сетивата ù
пият соковете от небето,
аромати, звуци, възприятия,
светлината, лунен шепот.
Коварният косач посича,
усмивката ù от засада.
Лукав и страстен я задиря
нахален пролетният вятър.
Болките си вгражда в сънища.
Споделя със щуреца вечер
неизвървените си пътища,
неприютената си нежност.
А той, обсебен и небрежен,
разсеяно отвръща – Прррриит.
Усуква тъжната си песен
покрай снагата ù в ширит.
Дъхти тревата до въздишка,
потъва в шепа от мълчание.
В очите на нощта с излишък
изронва шепот и стенания,
в гледеца на зора ни вика,
да видим изгревът как плаче
и как разкъсва косът с кикот
индиговия шал на здрача.
Тревата, по вселенски мъдра,
тъй както е извечно стара,
усеща, че дланта на пътя
ще я изтръгне от земята.
И стиска тихото си тайнство
в един зелен и кратък стих.
... А беше толкова прекрасно,
когато в стрък се преродих...
© Валентина Йотова All rights reserved.
