Сепнати врати
на жена ми Нури
Не ме с къдрици милвай ти
и непростен ще си отида:
зад вечно сепнати врати
позна с мен юг. И Антарктида.
Триумфа на страстта позна -
напъпило на прага цвете,
или враждебна тишина,
която с мигли кротко смете.
Позна охолство и разкош -
сама сред купищата книги,
доде понякога среднощ
пилеех се - ловец на мигове.
А той... Мигът, снишил крила,
на педя бе, на дъх прозрачен -
от мен до погледа ти благ,
готов сълзица да изплаче...
че този жребий е нелек
от вдън душа да къртя думи,
а от ръждивия им ек
да свличаш жажди. И безумия.
А аз с какво се отплатих?
Без теб гнездо не е ли празно
от птича глъч и този стих,
насред връхлитащия празник?!
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
