Сестри
Под престилката е скрила длани -
в тях попил е въглищният прах.
Пазвата й пресушена е отдавна.
Че не помни
що било е грях.
Тя е само тъмна сянка сред комините
и пресича тихо пътища на хора -
поживяли, поизстрадали... Отминали...
Завещали на земята й умора.
А фалшиви снегове са наваляли.
И следите на изтлелите не трият.
Във огнището прегърбено ще пали
старостта.
И тази люта зима.
Ще извива бавно сивата снага,
жилав дим над изкривената къщурка.
Ще рисуват по дуварната стена
ветровете недовършена рисунка.
Ще се сипе звън от спомени по двора
и невидими свирачи ще засвирят.
Ще минават много пътища и хора.
Много хора. И за малко ще поспират.
...................................................
Планината е наблизо. И в гръдта й,
като топло пеленаче се е свило
всяко село.
И сънувайки, бозае
всяко чедо от вековното котило...
Тя поглежда рядко там - нагоре
с недовиждащите старчески очи.
За да види пак кръжащите соколи.
За да чуе планината
как мълчи.
Тя отдавна й е майка и сестра.
Затова са тъй еднакви по снага.
И по нрав. И по безстрашност от смъртта.
По любов към отлетелите чеда...
Край дувара жълт навярно ще остане
звук от стъпки. Миг от тишина.
Щом огнището през зимата угасне,
ще припали свещ невидима ръка...
И камбаната разсънена ще звънне.
Ще отминат редки стъпки по калта.
...................................................
А денят пак светъл ще осъмне.
Планината ще дочака пролетта.
© Катя All rights reserved.
