Сезонът за отлитане
Не е студено в мен, не е студено.
Единствено е хладен днес сезонът.
Дърветата с отичащи се вени,
цветята като спомени се ронят.
Листенце по листенце ще изплачат.
А птиците отлитат надалече.
За тях съм още само изпращачът...
...за тях съм вече малкото човече.
Което маха, гледайки нагоре...
Какво ли ще е ако се засиля,
а този, моят заземяващ корен,
внезапно се окаже, че изгнил е?
И ненадейно вземе че се скъса,
а вятърът в сърцето ми запее...
Запее даже тази есен късна...
Макар крилото ти до мен да не е.
Тъй както си го мислех, потреперих.
Краката ми не стигнаха земята...
Не търсеха ни пътищата верни,
ни гонеха посоката на вятър.
Душата ми за теб е ненаситна,
а синьото небе е наша стряха
и толкова бе ясно, че политам,
че хората учудени се спряха.
Те бяха изпращачи на надежда –
към топлото, което все го гоним,
към вярата, която ни поглежда,
с очите недоспали и инсомни.
Днес облаци лениво ни обгръщат,
а твоят глас е шепот на пшеница.
Ти цялата в забрава ме превръщаш,
във вечен юг, където с теб сме птици.
https://youtu.be/tjowYVlgfpw
© Силвия Илиева All rights reserved.
