Шепотният туптеж на сърцето
Невъзможен мой блян, тъй далечен,
колко време копнея те, колко...
Уморих се, в самотните вечери
да съм с мисли безплътни и болката.
Да прегръщам видения призрачни,
да целувам наум с клепки спуснати,
да се вглеждам очакваща, ничия
във вратата немееща, пуста...
Измини ги проклетите гари,
дето все ни делят, с влак Надежда.
Завтечи се без дъх и изгарящ,
по перона, към мене отвеждащ.
Във ръцете ти мъжки да стихна,
пълни с нежна любов и утеха.
И да пия безспир, до насита,
от очите ти, слаба и крехка.
На гръдта ти главица да сгуша,
приютена, трепереща, твоя.
И да слушам, да слушам, да слушам...
как сърцето шепти "обич моя"
© Жанет Велкова All rights reserved.
