Ще чакам седем вечности да минат
Отколе там, сред бурите на място,
душата ми е. Всеки – чужд и свой
сто примки ми надяна... Стана тясно,
не дишай! – рече. И се успокой!
Но аз не спрях Дори за миг не спря се,
духът ми. Та едва е полетял.
Дъждът плющи. Сърдит и несъгласен,
света превръща в петънце от кал.
И в делника – стерилен и безцветен,
опитах да се впиша. Не можах,
сто катинара сложих на сърцето,
до смърт уплаших и самия страх.
И колко пъти този град зализа,
разрошената лудост с груб език?
Напук на усмирителната риза,
живее в мен поет и лунатик,
калта превърнал с обич в мека глина,
звездици капят вместо гневен дъжд...
Ще чакам седем вечности да минат,
знай – лудите обичат по веднъж...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
