Ще дойде ден
Аз се връщам леко уморен,
а пък ти си все една и съща.
Работата, сграбчила ме в плен,
влиза в моя дом и мойта същност.
И не ме оставя тук дори
да почина в сянката ти щедра.
Ти не се ли вече умори
бръчките в челото да разведряш?
Ден ще дойде, чувствам, като трус,
ще засвирят виещи сирени.
Доработил ще съм своя труд
и веригите – освободени.
Пряко през узрелия бостан
към дома когато се завръщам,
в късна вечер твоя гъвкав стан
силно, чак до болка, ще прегръщам!
© Иван Христов All rights reserved.
