Ще имам ли очи
Сбогуването много не боли,
но аз останах, исках да те гледам -
и зимата със белите поли,
и угарите в топлото си черно.
Косите ти - разплетена свила
ухаят топло, няма да посърнат,
росата ти - божествена сълза
скимти едва, когато я настъпват.
И утрото със розови гърди,
и облаците стъпили на скеле,
и някой, който винаги брои,
пришпорил времето с метално стреме.
Къде отивам, има ли звезди?
Не знае никой, никой не се връща.
О, Господи, ще имам ли очи
от оня свят към тоя да надзъртам?
© Геновева Симеонова All rights reserved.
