Ще напиша аз тази тъжна история.
На две души преплетени.
Горещи.
Стоящи заедно.
Сплотени.
Заплетени.
Изпълнение с мечти.
Чувствителни.
Красиви.
Млади.
Невинни.
И наивни.
Ще напиша аз тази тъжна история.
На тези две души.
Стоящи на една пейка.
Гледащи заедно звездите.
Луната.
Небето.
Ще напиша аз тази тъжна история.
Посветена на тези две души.
Прекрасни.
Обсипани с звезден прах.
Докоснати от вятъра.
Погалени от зората.
Един ден беше решителен.
Той полетя.
Право надолу.
Към корените.
На дървета.
Храсти.
Цветя.
И не посмя да се върне.
Беше невъзможно.
А тя?
- Тя стоеше на пейката вече сама.
Гледаше небето, звездите, луната...
И го чакаше.
Чакаше го с усмивка.
После тя сама реши да го посети.
И тя не посмя да се върне.
Беше невъзможно.
Пейката остана празна.
Никой тогава не гледаше нищо.
Беше празно.
Те двамата бяха и небето и земята.
Отново с преплетени.
И докоснати от вятъра.
Две души.
Неразделни.