Ще се налудуваме поне...
Ветре, ветре, как не се наплака? Хайде да играем с теб на ръб
виж – на двора зимата ни чака, кална, тъжна... Писна ми от скръб.
Вързах си косата на опашка, топка взех и идвам, хей сега,
почне ли играта вън юнашка, помен не остава от тъга.
Котката пристъпва предпазлива, край комина тихо лази дим,
врабчо се присмива: — "Не отивай! Тук се свий до мен, да помълчим!"
Да ти кажа писна ми! До гуша да съм стара вече ми дойде!
Вече няма никого да слушам! Тръгвай! Все едно е накъде...
Да се смее, който както иска! Вече хич не искам и да знам!
Край реката, ей я де е, близко чакам те! И кънки ще ти дам.
Ролкови, че сняг така и няма. А ако обелим колене,
ще поплачем тихичко, пред мама... Ще се налудуваме поне...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти, Марийче!
-
И на мен ми се прииска да ми дадеш едни кънки, Наде, че нямам. Не съм се качвала на такова чудо, но ти ще ме държиш и няма да се страхувам! А и вятърът ще ме научи на смелост! Ей, толкова хубаво ще бъде!🥰💕
-
😘
-
Само да си взема шапката, че и вятърът ще дойде, Лина.
-
Уникално е, Наде! Давай кънките! Дойдох!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
