Наведена с глава между нозете
напред да се затичам аз не смеех...
Проклината дори от боговете,
че смела да съм просто не умеех...

Приклекнала в очакване повеля
оковите на мрака да разчупя
и лапите студени да разстрелям,
с кръвта им свободата си да купя...

Дочаках... с вик небето се разтвори,
светкавица прониза същността ми...
след нея друга, май ще се повтори...
На пепел разпиля се и Страхът ми...

Проглеждаща аз бавно се изправям,
а тялото боли ме летаргично...
Във свойта дупка болките заравям
и хвърлям се да тичам... хаотично...

Отново гръм, небето е ранено,
но трясъкът събуди Заревото.
Обляна в пот, макар че е студено,
разкъсах и въжето... времевото...

Ще тичам, полудяла, но ще тичам,
прескачайки несбъднати желания...
Ще тъпча, ще проклинам, ще обичам...
създавайки реални упования!

Оголват ме разкъсаните дрехи,
под тях плътта прозира недоспала...
Но тичам без съдба и без доспехи...
Ще тичам... страховете надделяла...