Щом мене ме няма
Осланената обич от стряхата капе.
Упорито, отмерено звукът се забива.
В неделното утро мъглите се хапят.
Жарта във камината вече изстива.
Отварям очи. Изгревът - вишнев.
На крачка от полета мисъл ранява.
Ние сме трима... Един е излишен.
Светът е удобен само за двама.
Не е страшно, че вече за теб съм прокажен.
Каквото остана и то е за двама!
Отново се сплитам и въобще не е важно,
че много боли те! Да-а-а. Щом мене ме няма...
Безкрайност по нула над теб се извила.
Откъдето си тръгна, треви плачат с роса.
Тази болка ще носиш, както се носи кобилица,
а бакъри със мъка ще ти нижат стиха.
Колко имаш победи?! Развълнувани "Да!"-та?!
Какъв ми е номерът в дългия списък?
На теб не държа, но боли ме когато
за мъж ме поиска птичият писък...
Вместо сърце - в гърдите камбана!
Щях да запея, ама златото пукнато.
Хищен сокол за теб ще остана.
Клисар да бъде, други е хукнал...
Вече ни глас, ни душа не остана.
Звънарната селска плаче в безпътица.
Дочувам отнякъде да грачи и враната
за нечия мъка и за безсъница...
© Красимир Дяков All rights reserved.
