Синьо
Студена ни е вече есента,
дъждът разголва призрачни дървета.
Сякаш облаците - сива канара,
надолу дърпа някой със въжета.
Шепне ми раздраният улук,
надигнал глас от див, дъждовен порив
и в своята надежда за уют
гласът ти през улука ми говори.
Не ми остана друго - ще броя
капките дъждовни по стъклата,
от тях герданче ще ти оплета
и ще затворя в него светлината.
А когато дойде пролетта,
аз зная пак, че ще те видя
и в очите ти - две сини езера
устни ще допра за да отпия!
© Добри Бонов All rights reserved.
