Синовете на свободата

Ние просто не можем да продължаваме
по този начин в свободата се губим.
Толкова години, оставени забравени -
спомените, срещу които воюваме...
Нашите лица дори не са свикнали
да виждат сенки вместо светлина.
Това, към което бяхме привикнали,
толкова време да живеем така.
Всички грешки от стари епохи,
угаснали свещи на тъмно в нас
сега, каквото и да поднесе животът,
то не би имало същата власт.
Аз поотделно не смея да ходя -
толкова трябва, за да съм сам.
Но колкото свободата ме води,
толкова и никога не стигам до там.
И както с времето, ставаме слаби,
и винаги намираме оправдания,
така и нас свободата ни брани
да се завърнем тук с колебания.
Но какво се получава, ако сме роби?
И сме затворени отвътре вечно?
Нима тези тежки душевни окови
могат да възпират постоянно човека?