Скити, предлагам ти продължение на твоето стихче.

Навън бе залез, тъжен и красив

събрал в лъчи мечтите на деня,

но с перестия облак бе щастлив,

пристъпвайки завинаги в съня.

Тя беше част от чистото небе

на клонче кацнала пред мен.

Живяла дълго в моето сърце,

не знаейки, че там е в плен.

Неземна бе, лазурно синя,

събрала част от вечното море,

душата, изворът в пустиня,

сияние в очите на дете.

Щастлив ли бях, като я крия

затворена за влюбени очи.

Накрая истината да открия,

че обичта е щастие с криле.

С воали тихо идва и нощта,

покриваща света със сенки.

Видях, как птицата ми отлетя,

поела бе по пътищата звездни.