Тъмни облаци чернеят небосвода,

докат' силни мъже плават из бурното море.

Управляват кораб страшен и голям

и устремени се впускат към това, което ги зове.

Пот и кръв се лее в този мрачен ден,

въздухът тежи,

спира дъха,

просмукан от отровни миризми.

Слънцето се крие иззад облаци коварни,

вълните се полюшват гладни,

жадни,

мътни,

безпощадни.

Митични чудовища тършуват

плячката невинна,

а моряците плуват из води дълбоки,

бленувайки за планини далечни и високи.

Мъгла се спуска тежка над морето

и покрива със сивия си плащ

чудовища,

моряци,

води,

камънаци,

скривайки прикритите сълзи

на тъжните очи,

бленуващи за далечния дом,

изтръгнат от сърцата им бързешком.

Но светлина проблясва из мрачното небе,

там някъде, където домът ги зове.

Моряците поглеждат с погледи жадни

спокойните води на боговете безпощадни.

Тишина настава като царкиня красива

и гали,

и помилва

нежно,

като майка,

с познатия допир на нежност и тъга

и тежка, дълбока мъка.

Нежен и отдалечен вой се задава

отдалече,

не прощава,

но възхищава,

не отмъщава,

но смущава.

Нежни,

бели,

бледи,

сирени

пеят песни за морето

и за всичко, което веднъж им било взето.

Младост,

красота,

свобода...

Привидно нежни, млади и красиви,

те приличаха на призрачни самодиви.

Умората застигна жалните мъже,

сърцата им трептяха смутени,

те се обърнаха към това, което ги зове,

а очите им потънаха в тъмнина, възхитени.

Стонове тежки ги захласнаха,

един падна във води митични,

друг го последва,

сирените редяха редове лирични,

за които душата мечтае и преследва.

Нежните им ръце се вкопчиха в техните вратове,

завлякоха ги вдън море

и изпяха им песни за живота им горе,

там, където вече беше празно,

безлюдно и ужасно,

навяващо стари и болезнени спомени,

отравящи живота сластно.

Моряшките тела се озоваха

на морското дъно

с митични същества,

сирени и русалки,

богове и поданици жалки.

Животът им свърши като бързо изгоряла свещ,

сякаш нивга не е съществувал,

а е бил вещ,

блуждаещ,

зловещ...