Скитник и съдба
Съдбата като клоун се усмихва,
последния спектакъл не играл.
В гримьорната е вече твърде тихо -
на моят цирк свещеният граал.
Сивеят остарелите плакати,
а някъде от тях възторг бучи.
Игра на "бис". Мечти-аристократи.
Дори от смях разплакани очи.
Сега е час и тя да се погледне
без грим на огледалната стена.
Приключила е ролята последна.
Номадът е с подути колена.
И няма кой тъгата й да види
зад шарения куполен брезент -
преглътнала години от обиди,
дори и за едничък комплимент.
Защо й е усмивката на джокер,
щом номерът отдавна не върви?
"Ела, да ти налея "Джони Уокър"
и мъката си в чашка удави!
Не виждаш ли, че циркът се разтуря,
и няма смисъл старият керван?
Перуката ти ще отвее буря.
Гримът не струва. Вече е презрян.
Тръгни си, понакуцваща от болка.
Прогизнала в мизерия и кал.
Не питай докога или доколко
съм бил щастлив, че тебе съм живял.
Едно лице, до искреност измито
с една докрай протегната ръка...
Дори без цирк да ни е малко свито -
съгласен съм, и нека е така!
Сърцето може шанс да е предало -
поканите за някой светски бал,
но гледайки духа си в огледало,
аз себе си и теб не бих предал..."
***
Дъждът вали в стихия допотопна,
а локвите приличат на чорба.
Вратата на един фургон се хлопна.
И тръгнаха си... Скитник и съдба.
(Тленен остатък)
© Ясен Ведрин All rights reserved.
