Скитникът в мен
Искам да тръгна на далечен път
и асфалтът пак да тича пред мен,
устремен със мене да бяга светът
и в път да ме брули вятър студен.
Да отпусна душата край тихия бряг,
без име, без път, без дом и посока,
да заспя под нежен, звезден прах,
или в трева – ронлива дълбока.
Да не търся ни утре, ни сянка от вчера,
да съм дъх между изгрев и здрач,
да целува земята изпълнен с вяра,
скитникът в мен, без клетва, без плач.
Свободата не иска да бъдеш герой,
нито име да носиш, ни правда, ни дълг,
тя е нежен полъх между пепел и зной,
сянка под камък и вик без покой…
© Миночка Митева All rights reserved.
