Скок

В хармоничното единство на срещата за момент премина бурен споменен поток. Настъпилата тишина забушува в океан. Вълните полагаха ръце на лицата ни,  а зад нас времето изчезна в окончание. Издигнати, свободните вълни се усмихваха. От океана се надигна планина и израсна. Дим покри мостовете пред Слънцето,  зашумяха сенки на крещящи абсурди. Пропълзя червеното, вълните жадно виеха.  Огънят ги пресуши до пустиня, до стъкло.  В него засияха очите ни като звезди. В сълзите изплува Светлината и преля.  Прекъсна връзките на отделеността. Скокът, морско синьо, зеленее Посоката.