В хармоничното единство на срещата
за момент премина бурен споменен поток.
Настъпилата тишина забушува в океан.
Вълните полагаха ръце на лицата ни,
а зад нас времето изчезна в окончание.
Издигнати, свободните вълни се усмихваха.
От океана се надигна планина и израсна.
Дим покри мостовете пред Слънцето,
зашумяха сенки на крещящи абсурди.
Пропълзя червеното, вълните жадно виеха.
Огънят ги пресуши до пустиня, до стъкло.
В него засияха очите ни като звезди. ...