Сладникаво...

Сладникаво

Отново сам, отново там.
Къде ли? Знам или не знам...
Един молец и паяк в ъгъла се смеят -
враг и жертва в клопка,
но съзнавайки, че още мъничко живеят.
Това, което мъничко е там –
за мен е просто крах
осмислено, без срам...
Погладих леко и листа, на който пиша -
не лист, а лик, със който исках аз да дишам.
Но някакви си редове намигаха ми там хапливо,
не си играй със нас, не си играй с живота си –
ми казваха те закачливо.
Не, редици мои, спретнати в стих,
ще галя вас, от гръмотевица по-тих.
Ще мисля, че това  е и снагата на съдбата,
обречено във вопъл на душата,

дали я има?
Наведена, навъсена, със поглед зачервен.
Не гняв, не злоба – друго потърси в мен.
Коя си ти... О, блуднице душа –
пари, жена, апартамент, кола...
Не, аз съм туй, което си в момента,
минаващо във стихове на черно-бяла бленда.

Добре, де – нека пием по едно със теб.
Не! - казаха ми редовете -
оттук нататък е изискано и с лед.
Сложи си го във питието и кажи наздраве -
лед е, но пък стопля и ни прави по-корави.
Огледах се, един молец и паяк, вплетени във клопка...
Пак сам,
и пак се мъча аз да сторя първа копка
на някакъв си стих –
уви, отново проза...
Докосна ли те?
Душата ти е край – В заблудата е коза...