Сламени сълзи
Не бях го пожелавала от дъното
на старото си, прашно суеверие.
Сърцето ми е стръмно като триъгълник
с пресечни и заострени артерии.
Не бях го наговаряла от облака
да плаче като малко, слабо пале.
Страхът ми, озаптен, се сгуши кротък
под вълненото, топло одеяло.
Не бях го пренаписвала след датата,
в която се научих как се губи.
Нарочих си море – да си преплаквам
очите след последната заблуда.
Не бях... но ето, сбъдна се такова –
внезапно като лъч, преди да падне.
Приличаше на конче без подковата.
Късметът се подготвя и разказва
на този, който иска да е радост.
Останалото, казват, е животът.
Синът ми се разсмя и викна „мама”
с гласче като забързано поточе...
И моят свят се втурна да спасява
от всички думи думата за „утре”.
Сълзите ми припукват като сламени.
А после стават здрави, бели тухли...
© Ружа Матеева All rights reserved.
