Слизането на пратениците в 17 часа

Архангеловден, 8 ноември

Признавам: грешна съм, набримчена до шия.

Душата ми е сякаш дрипа – хлъзгава за пипане.

По гънките некръстена се пръква лошотия,

куршумите убиват тихо. И се връщат. Пак

вопият агнеца невинен, а нагли врани без умора

клечат на моя синор. Изпепелена съм до угар!

Кълват! Ах, буците тежат като комбайни,

очите ми не искат да премигнат. Стана 9.

Току се тулят до тила ми кротки хищници,

кралете Шекспирови  дебнат по ъглите.

Щом утре ме изправят до стена войници –

те първи ще ме отведат в света по-истински.

Димят оръжията, устата пият аспирини,

ръцете стискат глинени потири. Очите – щикове!

Добре – готови за стрелба, но не оплаквайте

след туй, че бъчвите със виното са изцедени.

Изсъхва мармеладът в капка и в чашата пиедестал

оси изглеждат мумии. Мушкатото Полоний

се прицелва в някого и принцовете вестоносци

пътуват с еърбъси до брега на Албиона;

а аз не чакам вече. Безхаберието е невинно...

Завесата съдрана. Рапирите – забравени от режисьора.

Доносници са враните на Розенкранц. И сиренето посинява...

На ранния следобед скуката като добиче гони

един съсед с тромпета си във 17. Звънят камбаните от север

–        архангели вестяват в храма

и грешните след Клавдий  маршируват мимоходом.

Достойно ест... усещам ангелско  крило...

Помилуй, пратенико, и прощавай!