Сляпа
На сляпо рових тишината с пръсти
и винаги по нещичко пропусках,
в дланта, белязана от линиите гъсти,
изболяни думи порите просмукаха.
И всеки път си казвах: "Ще простя",
а после търпеливо малко ще почакам,
от "малкото" не мога вечер да заспя
и неотложното във себе си протакам.
Сляпа тичах по разкъртени павета,
като дух минавах през зазидани врати
и на дънерите на отсечени дървета,
кръговете на годините им там броих.
С очи, подпухнали от вятърни сълзи,
в мъглявина от спомени за неизбежност,
видях как самотата ми наоколо пълзи
и се сгуших в нейната крайбрежност.
© Елица Стоянова All rights reserved.
