Слънч
Пияно е времето...
Ветрее въздишки
по нежната утрин,
роши зеленокосите мимове
в горския театър
и хлипа росно
на представлението им:
„Птичата песен”
Хваща го „слънч”
от дъха на лятото
и лудо разтреперано
хвърля облачен пух
с прашните си ръце -
гони светуките с жадна
провиснала паст,
прошепва на Луната
колко харесва
формите ù, извивките -
звезди чак му излизат
в разклонените сенки
на притъмнелите очи...
Тази пролет го опива
с аромат на липов смях -
миг подир миг,
глътка по глътка,
като любовен еликсир...
© Михаил Цветански All rights reserved.
, Любо
