Изгубих своя смисъл, 

тъне мъгла над погледа ми... 

Размити дни, 

бързо препускащи мисли. 

Жадувам 

за нежното докосване на лебеда, 

но птиците

отдавна на юг отлетяха. 

Лъгах, 

от лъжите сънят си загубих. 

Броят на дните не следя

и без това нищо не се променя. 

Никой не чува

зова на мъртвеца, 

за тях 

мен вече ме няма. 

Погребаха ме-още дишах. 

На страдание обрекоха ме -

през снежната долина сам вървях, 

накрая я обикнах. 

Болката стана неразделна спътница, 

само тя слушаше моите ридания. 

Успокояваше ме с кръв пролята

и увещаваше ме с нея да остана...