Аз гледах как плачеше тя,
гледах и плачех заедно с нея.
Страх бликаше от моята душа,
страх в основата, на който стоеше тя - неизвестността.

Питах се тогава, какъв е смисълът да продължа,
за какво аз живея?
В този свят на мъка и тъга,
къде да диря в тъмнината светлина?

И ето, тук открехна се врата,
зад която стоеше малка яснота.
Като през бисерна вода, грейна усмивката на любовта,
тя, лечителка на скръбната душа и ковач на човешката съдба.

И за миг си спомних мъдрите слова:
"Никой не може да ти я вземе - любовта,
любовта към хората" и към света.
Ето, затова аз ще продължа, със смисъла в любовта!