Смъртта.....

Седя сега сама,

търся същността на нощта.

Гледам звездите на небето,

търся една звезда.

Усещам в себе си детето,

не усещам никаква беда.

Седя и слушам тишината,

искам да чуя и нейния глас.

Не ме плаши тъмнината,

чуствам се една от вас.

Знам, че всичко може да се случи,

но знам, че тя ще ме спаси.

Винаги ще ми помогне,ще ме научи...

Знам, че никога не спи.

Знам, че ще долети в мига,

ще ме качи на своите крила.

Знам, лицето си няма да е скрила,

ще е такава, каквато винаги е била.

Ще бъде черна и грозна,

ще бъде нежна и жадна за кръвта,

за описание ще бъде сложна.

ще бъде на кратко казано смъртта.

Ще бъде бързо,но спокойно...

Душата ми щастлива ще да отлети,

удоволствието щеше да е тройно

ако можеше и да се сподели.

Ще дойде тя, ще се усмихне гладно,

усмивката и знам, ще ме плени.

На близките ми ще им бъде гадно,

но за мен ще бъде същото, като преди.

Тлото ми ще остане хладно,

душата ми ще се освободи.

Ще напусне трупа ми тя бавно,

отнемайки, изпълвайки мечти.

За мен ще е забавно,

а познатите ще ги боли.

Но и те ще срещнат края

и те ще се промъкнат рая.

Искам образа със думи да извая,

но защо не мога все се питам.

Смъртта е видима, аз зная...

да я опиша искам да се опитам.

С големи, всеобятни крила,

с огромни, злобни очи,

с нокти остри като пила,

притежаваща куп надгробни плочи,

осмисляща живота,пресичаща света

и даваща край на всичко онова.

Всичко което е започнало някога...

Не измълвяща никакви слова,

не отговаряща никак на въпроса кога.

Тя просто идва и те взима,

отнася те във кралството си мрачно...

Маха от душата ти тя грима,

прави сърцето ти прозрачно...

Обгръща с поглед всяка моя рима,

осъзнавайки, че не е удачно.

Търси повод и пространство,

следва ме по пътя на живота.

Иска да ме отведе във свойто кралство,

неще да чува на живите тя вота.

Смята стихотврението за нахалство,

разкриващо в душата и робота.

Това,че тя не може да обича,

не може клетва да даде на никой.

Нито може в нещо да се врича,

а само гледа отстрани в покой.

Любовта с омраза тя нарича,

последвана от студен порой...

По стените бавно той се стича...

Докато тя,все тъй силна,е в застой

и накрая едно по едно телата изпича,

а болката по-силна е от бой!