Смъртта навярно нощем ме смалява
Смъртта навярно нощем ме смалява
Смъртта навярно нощем ме смалява,
на дневна светлина не мерим ръст.
Просветне ли, дори не остарявам,
в усмивката забравям своя кръст.
В улуците на нощните кошмари
остава да ме дебне (Тя не спи)
и чака (като сто живота стара)
да вдигне тост за нов човешки пир.
Не ù се сърдя, толкова е жалка,
навярно грозотата я крепи.
Самотните ù сто живота жалих
във нощите, в които много пих.
Но вече преболях да се преструвам,
сега е все едно дали е тук.
За сто живота болка изкупувах
през сълзите, лютиви като лук.
Престанах да валя (дали пресъхнах),
реките влачат нови буци кал.
Камбанен звън долита и заглъхва,
щом Бог налива виното в бокал.
Прощавам се на крачка от Голгота
и виното изпивам вместо кръв.
Смъртта след сто живота е самотна.
Говорим ли, забравя, че съм стръв.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
Много хубаво стихотворение! Хареса ми! 
