Смъртта навярно нощем ме смалява
Смъртта навярно нощем ме смалява,
на дневна светлина не мерим ръст.
Просветне ли, дори не остарявам,
в усмивката забравям своя кръст.
В улуците на нощните кошмари
остава да ме дебне (Тя не спи)
и чака (като сто живота стара)
да вдигне тост за нов човешки пир.
Не ù се сърдя, толкова е жалка,
навярно грозотата я крепи.
Самотните ù сто живота жалих ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация