Снежно
Не ми се спира. Искам още малко
да ровя с шепи пухкавия сняг.
Животът ми е шеметна пързалка -
летя надолу. И след малко пак.
И с ужас див косите ми се веят
по спиращия дишането склон,
а острото ми чувство, че живея
внезапно се пречупва в някой клон.
И смях, и болка вече ме задавят.
Изтупвам се през сълзи от снега
и с устрем нов отново продължавам,
забравила и клона, и света.
А после се изкачвам с натежали
от сълзи и умората очи.
Край мен и други, грабнали чували.
И нечий крак безпомощно стърчи.
И музика отнякъде приижда,
разрошена от бликащия смях.
Във тъмнината хората не виждам,
но склонът е един за мен и тях.
И някой пада. Другият се смее,
а после сам е вече на леда.
Но затова нали така живеем -
за да оставим малка,
вдлъбната следа.
27.01.2009.
© Нина All rights reserved.
