София
Ти за мен си уличката стара,
по която в спомена вървя –
там, където няма светофари,
нито вой на мощни возила!
Живописен и уютен спомен
сред градинка с дъхави цветя –
кратък миг, но слънчев и озонен,
с врявата, игрите, радостта...
Ти си плач на влюбена цигулка
в сянката на тръпнеща бреза,
вързаната под лозата люлка
и звънът на "Невски" над града!
Ти – целувка жарка на момиче...
Витоша, докоснала звезди,
и трамвай, немигнал, който тича
времето да стигне... но, уви!...
Тъй години нижеха се бели,
а снагата твоя натежа
от бетон, асфалти и панели!
Как сърцето твое издържа?!
Питам се. Че Ти растеше с мене,
София – тъй мъдра и добра!...
Спирам глътка въздух да поема...
Ти – върви ! А аз... ще помълча!
© МАРИАН КРЪСТЕВ All rights reserved.
