Колко ли мигове сме пропуснали,
в клетка затваряхме любовта,
колко ли нощи в студ зъзнехме,
криехме ключа на нейната врата.
Колко ли мигове сме си липсвали,
дяволски луди навярно сме били,
колко ли утрини сме проклинали,
о, Боже, та Тя ни разболя!
Толкова спомени пак си върнахме
от тази сплетница - Любов,
клетката с плам развързахме,
знаейки - там някъде е Тя.
© Мариола Томова All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
