Колко ли мигове сме пропуснали,
в клетка затваряхме любовта,
колко ли нощи в студ зъзнехме,
криехме ключа на нейната врата.
Колко ли мигове сме си липсвали,
дяволски луди навярно сме били,
колко ли утрини сме проклинали,
о, Боже, та Тя ни разболя!
Толкова спомени пак си върнахме
от тази сплетница - Любов,
клетката с плам развързахме,
знаейки - там някъде е Тя.
© Мариола Томова All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
