сПомен
Събудих се сред сънената зима,
обърнах се на лявата страна,
денят ми се записва с твойто име,
но в мекото легло съм пак сама.
Протегнати ръце, да те докоснат,
се плъзгат по студения чаршаф.
Душата ми трепери от въпроси,
но няма краен отговор за тях.
Възглавницата все на теб мирише
и сълзите ми все за теб валят.
Страданието, казват, е излишно.
Не искам да повярвам във това!
И как сега ще стана от леглото,
когато се задавям от тъга?
Отиде си от мен и от живота,
дори не тръшна пътната врата.
Остави я да зее непонятно,
да пълни със надежда моя дом.
Като че не си тръгнал безвъзвратно!
Ключът от нея пазиш ли? Защо?
© Горяна Панайотова All rights reserved.
