Смълчан над мен поглежда нежно споменът -
отминал, но надежда пазещ още
и съзерцаващ мъката отронена
от хлипащите ми зеници нощем...
и по есента сълзи от дъжд ми праща -
и листа, които скриват самотата...
А в мене пурпурно нагарча адът -

вечният - като разумен хаос смазан...
 и с тихи стъпки – парещи като коприва –
осанка дяволска ми се присънва
и всяка вечер в мен проплаква самодива,
мечтаеща деня да види съмнал...
... и смълчан над мен поглежда нежно споменът –
отминал, но надежда носещ още...
но аз отравям го със късчета ирония -
а душата си да излекувам с него можех...