Спомен
Към минал живот по лелеяна тучна пътека вървя.
Тежи цветът на бадемите, цъфнали весело в двора.
До момиче с две плитки и рокля на ситни цветя
се смалявам за миг и съживявам невидими хора.
В двора изниква внезапно излак със сладка вода,
лъха пролетен вятър и в танц се понасят лалетата.
Дядо отново, макар и морен, пренася дърва -
пламтежът на огъня да не спре, да е жарко и светло.
На възнак седнала баба плете най-красивия шал -
вплита в бримките земна мъдрост и женска повеля.
Като важно прошение някакво, като предание за доброта,
тя ниже бавно и фино семейни обети нетленни.
В скута й свит на кълбо и кротко заспал черен звяр
сънува котешки бал на отсрещната гладка рътлина -
пиршество с изобилие от прехвърчащи птичи пера,
и потръпва мустакът му от сладост мъглива.
Да го погаля посегнах, като в детството лесно и топло,
да съм още в онази измама - далечна и мила,
да не тръгвам все още, да си взема, ако е възможно,
от онзи живец, който ми дава утеха и сила.
Усетих единствено хлад – нежелано пробуждане.
До своята възраст изведнъж се изправих – висока.
Вместо чер котарак аз държах в ръката понуда -
вместо баба и дядо пред мен стоеше снимка за спомен.
Речник на остарелите думи, използвани в стихотворението:
излак - кладенец
морен-уморен
рътлина- рит, хълм
понуда- обреден хляб за възпоменание
© Мария Ганчева All rights reserved.
