в мигове
от мимолетни отражения
си спомням някои неща.
залезът
едничък е,
всеки път еднакъв,
може би дори е вечен.
в стаята бездушна
рядко гост допускам, но
още, още аз те чувствам,
скрит в дъха ми.
отвличам се
в свят неразкрит,
отпреди години, където
най-щастлива съм била.
и се рея в атмосфера -
любов, магия, сладост.
а небе над нас
свети тъй прекрасно;
облаци
шептят ми стихове
и връщат ме
на нашто място.
и искам всеки път,
макар и в мимолетни отражения,
да те вкусвам...
още колко ли ще чакам,
да се върна, да те върнат
облаците бели.
а ти,
мой белег,
тъй реален и красив си,
че будя се от теб...
ти тръгваш си:
умирам.
забравих любовта.
остана в онзи свят,
в този сън в реално време.
а ти си толкова
убийствено реален,
не зная как те пуснах.
но там, то там остана,
самотно без теб
и захвърлено от мен,
моето сърце.
и няма да се върне.