Спусне ли се лунната му кука
Врана на подскоци тъпка сняг, сто покривки вятърът отупа.
Нещо си говори, грак след грак, кой корички две ще ѝ отчупи.
Като гълъб, топнат в топка мрак, (а небето пети ден не спира)
рови и претъпква пак и пак... минус, хикс, кавички цяла диря...
... Презимувахме къде ли не, лятно кукувиче ни окука,
есента, което не отне, пролетта го капваше в улука.
Палеше надеждата искри, лумваше кюмбето от кюмюра
и рисуваше за без пари по тапета коледни гравюри.
Делникът след празник. Има ред. Стяга възел бабината кърпа.
Някой ден – животът е добре, знаеш, откъм дръжката е дървен.
Пътят и на враната един. Вижда ме, но прави се на тъпа.
Въгленът в окото ѝ е син, мисля да я заговоря първа.
С пет звезди захванати на кръст, другата година вече чука.
Пъпките по коледния дрян, плъзнат ли и пролетта ще пукне.
Питаш ме... Витрините са шик! Новата украса лъскавее,
а животът вдигнал е камшик и ни учи колко две и две е...
За елхите – честно, ми е жал. За човека ли... на кой му пука?!
Върнал се е в собствената кал, спусне ли се лунната му кука...
... Виното в очите прешумя, а небето в топъл сняг си ляга.
За децата – дръж!... комат за тях. На подскоци враната избяга.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
И на теб, Марги - поздрави и благодаря и на двама ви за думите!
