Спътник
Понеделник тежи като старо мълчание.
А минутите режат простора на ситни дъги,
на безцветни и пусти човешки отрязъци,
във които тъгата полека с ръце ме души.
Без да зърна онази във сиво госпожица,
почва делникът. И с чадъра подпирам света.
Няма как да си видя лицето във локвите
и тази, която ме следва по пътя в града,
тази, която продупчва билетче в трамвая
и ми шепне в ушите, докато не ме заболи.
А аз ù изглеждам безлична и че все е тая
дали във душата е пусто сред тези тълпи.
И я мервам, опряла чело във прозореца.
И усещам как диша зад мен и неистово бди,
пази, когато се спъна във камък от болката,
който животът троха по троха съгради.
Самотата във мене е толкова топла и моя.
Тя е спътник, другар, съучастник дори.
Във това оцеляване, в тази измислена роля,
дето никой друг няма със мен да дели...
© Ем All rights reserved.
