Понеделник тежи като старо мълчание.
А минутите режат простора на ситни дъги,
на безцветни и пусти човешки отрязъци,
във които тъгата полека с ръце ме души.
Без да зърна онази във сиво госпожица,
почва делникът. И с чадъра подпирам света.
Няма как да си видя лицето във локвите
и тази, която ме следва по пътя в града,
тази, която продупчва билетче в трамвая
и ми шепне в ушите, докато не ме заболи.
А аз ù изглеждам безлична и че все е тая
дали във душата е пусто сред тези тълпи. ...