Сред хаоса...
Не съм те канила.
А ти дойде.
И казваш, че навън е зима.
Не съм те молила.
Защо си ми сега?!
Но съжалих,
и приютих те.
В ъгъла на прашната
си стая.
Навън е мрачен ден,
настръхнал в безхаберие
за лято...
До синьо впити са
ми слепоочията...
Седни.
Не питай нищо повече...
Когато...
Прогледна,
може да говорим.
Сега не виждам.
Казваш, че е мрак.
Очите ми не са
очи на котка.
Просто заболя.
Не ще се взирам.
Около мен пространствата
са непознати космоси...
А в хаоса
единствено
все още долавям
шепот на море...
(Сетивността на слепите
е толкова изострена...)
© Нели All rights reserved.
