Среднощен разговор
Среднощ е.
Телефонът звъни:
"Ало... слушам..."
Някой отсреща мълчи.
"Моля... Вашето име кажете..."
(Знам, че си ти...)
"Говорете сега..."
(За Бога... мълчи!)
"Не Ви чувам, непознати човече..."
(Знам, не си ме забравил,
но замълчи...)
"Ало... Ало... слушам... кажете..."
Болка безмълвна тежи
в тези неказани думи
някъде във нощта,
които само аз чувам.
"Ало... нямаме връзка..."
(Аз съм добре... Обичам...
Не... Вече не теб...
Кажи как си ти?)
"Ало... наберете ме пак..."
(Моля те, не го прави!
Знам, че ме чуваш!
Не опитвай отново!
Не рови в пепелта...
Няма го огъня...
Нека угасне последният въглен...
в мълчание...)
"Обадете се пак... Ще чакам..."
(А сега затвори...
Няма да чакам -
лъжа е, клише, куртоазия...)
Виждам - трескаво палиш цигара
някъде в тъмната стая.
Клечка кибрит,
трепкащо пламъче - треперят ръцете ти.
Може би мъжки сълзи...
Може би помниш
онези плоски лъжи,
Играта, болката, раната...
Помниш, нали...
Прошка ли?
Отдавна простих... Преболя...
Затова нека всичко остане така.
Аз не живея със спомени.
И забравям!
Сега съм със друг...
Любовта си отново родих -
от страдание.
И няма какво да си кажем.
Поиска ми обич - предложи лъжи.
Те достатъчно за тебе ми казаха.
Затова - продължи,
аз - също.
Така, както поиска ти някога.
Може би помниш -
тогава аз плачех,
ти май се смееше
Каза - обичаш онези...
лесните и... първични.
Знаеш - аз съм различна -
кагегорична...
когато обичам - обичам.
По-истински и... непървично.
Затова - не звъни!
Нека между нас е мълчание.
Без любов.
Без вини.
Без оправдания.
Всеки има своето право.
Пък и... прости, но...
вече забравих...
Да, така е...
Тук също вали...
септември 2006
© Юлияна All rights reserved.
