Среща
Попитахме веднъж един мъдрец
щастлив ли е, когато гледа бора.
А той замери ни със шепа пръст,
усмихна се и кротко заговори:
- Живея със тревичка във уста.
През къщата ми ручеят минава.
Мълчах тъй, както дишах - и сега
не питам вече колко ми остава.
Събирах билки в топлата следа
на мъртвите, които не изпратих.
Момче, подай бурканчето с меда,
че моят чай горчив е, но безплатен.
- Кажи ни, дядо, много ли горчи,
щом портите след тебе се захлопват?
- Това са порти към добри реки,
където всеки тегли свойта лодка.
- В коритото на лодката сега
растат глухарчета, жълтее плява…
- Това е старата умора на света -
от тежките весла и от забравата.
- Пресъхне ли любовната жлеза,
монетите ти вече не купуват...
- Остава само първата жена,
която ме позна и ме събуди.
- Сега кажи - жена ли е смъртта?
Защо смъртта прилича на жената?
- Това е малката лъжа на възрастта -
копнежът за прекрасна непозната,
копнежът да познаете света...
Пулсира хищно сънната ви вена!
Но истинският мрак избива там,
където има нещо осветено,
където спречкват се любов и смърт
и кокалът и ножът се протриват…
Това е болката от жилото в плътта,
която се лекува с хляб и вино.
Уплаши ли ви стройната гора?
Високите дървета падат лесно -
не дялкайте приклади за война,
от тях сковете кръстовете честни.
Ще има първо плясък на крила,
и болка, и усещане за полет,
а после ще се спусне тишина,
в която можеш само да се молиш.
Тогава някак ще се разбере
как птиците със вятъра работят.
…А връхчето на бора си расте
отвъд ума ви и отвъд живота.
…Изплака старецът. Зад сухия му гръб
една позната сянка се промъкна,
за кратко блесна острият й ръб
под бора вездесъщ... И той замлъкна.
Потънахме във строгата мъгла -
мъже с петно от кръв върху ревера.
Което беше дъжд, сега е сняг.
Което беше днес, сега е вчера.
Сега вървим през своята вина,
отъпкали и делник, и неделя...
И всеки търси борова гора,
която непременно да засели.
© Пламен Сивов All rights reserved.
