Среща
Веднъж, подранил за една среща,
реших времето да убия
и седнах –
естествено с вестник в ръка,
на една пейка в парка – отсреща.
Във вестника четох нещо за инвестиции,
за пари
и за сделки,
и за други важни неща,
и за хора с големи амбиции.
А вятъра
смело завихри тъжни листа
безвъзвратно обрулени от самотните кестени,
като откъснати спомени от младостта
пожълтели... непрежалени... незаместени.
На есенен дъжд, на тъга и носталгия
усетих във въздуха
едвам доловим аромат.
А лъчите на залеза се пречупиха
във витрината на отсрещният банкомат.
Погледнах си неволно часовника –
швейцарски!
Все пак е въпрос на престиж!
Нали се състезавам със вятъра?...
и да не закъснея за срещата – току-виж.
Един гларус...
или, не знам, може би чайка
ровеше плахо в пожълтелите спомени
сякаш искаше да нареди
разпиляната от живота мозайка.
Художник смесваше бои от масло
върху платното – страстни нюанси.
Багри от наивност,
копнеж, красота...
отминали летни романси.
А аз размених – незнайно как и защо,
като подъл и мерзък разбойник
този изящен шедьовър
за вестник, банкомат
и швейцарски часовник.
Чайката – отегчена от мен,
литна и отнесе към вечността
на крилата си моите терзания,
които нескопосано оправдах с мъдростта
за натрупани опит и знания.
После в парка
ме намокриха ситни капки носталгия,
тъжен дъжд бе завалял.
Погледнах си нервно часовника,
дали пък не бях закъснял!?
И в тази безпощадно идваща есен,
взел на вятъра от лудостта,
оставих на пейката вестника
и тръгнах за моята среща
със младостта!
© Живко Димитров All rights reserved.
