Среща със самотата
С един вързоп под мишница на прага те посрещам.
Зад тебе сянката, стаила се на две и тя мълчи.
А в очите сведени до дъното на Ада,
тъгата ти пронизва ме с разрошени коси.
Не ти е нужно да те каня.
Ти пътя към сърцето извървявала си и преди.
От твоите пръсти грапави следите още нося,
с имена различни, но винаги със парещи сълзи.
Коварство се наричаше понякога,
със гордо вдигната глава.
Стаена зад красивата фасада,
ти спъваше и най-красивата мечта.
Друг път в лицемерната прегръдка на кралица
се събуждах с наранена, стенеща душа.
И само споменът от дъхавите рози до леглото
напомняше, че тук, любов, за малко си била.
Не се смили дори с лъжи да ме обличаш.
А комплиментите изливаше с ведро.
От тях поникваше едно след друго цвете,
с което се гордееше, оставила във мен клеймо.
Сега, съдба, ти чакаш мойта благодарност.
А как за всичко мога да се разплатя?
В живота се раздавах без остатък,
но не съм нещастна от това.
Ти днес стоиш на прага ми смирена,
със ново име, което не изричаш от вина.
Но само тази нощ със тебе ще попея,
а на сутринта ще те изпратя... самота.
Т.К.
© Таня Кирилова All rights reserved.
