Срещу 11 юли
Тези празници вечно пристигат при мене с унило сърце,
както мравешки хор подир гнило синапено зърно.
И какво да направя, освен да повдигна жестоки ръце,
и не сламки, греди във окото си с гняв да изтръгна.
Аз така и не сварих да купя навреме за свойта жена
златен пръстен и гривна. И брошка на старо, елече.
Тя сега е далеч. А гласът й звъня ли, звъня ли, звъня
и на мрачния ъгъл в душата ми клета се свлече.
И пропуснах за час да притуля на мама очите добри.
Но нали, щом си тръгвала шепнела моето име,
че тя дълго го кри в свойта пазва, въздълго го кри,
както малко момиче - врабче, наранено сред зиме.
И пропуснах да кажа, или да намекна на моя съсед,
че коминът му стаите мои е топлил с дъха си...
И израстна високо, съвсем нависоко, бодливият плет,
чак живот се не види и дните изглеждат тъй къси.
И понеже съм още момче, ще се смъкна до градския плаж
и ще легна по гръб, репетицийка малка за края.
И над мен гларус бял ще ме учи на висш пилотаж,
ако все пак реша да прихвана посока за рая...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
