Мечтите ми, отчаяни, до ъгъла
ридаеха с наведена глава.
Съблякох ги, над мен се свлече пъкъла
и Дяволът пристигна начаса.
Със него всъщност неведнъж осъмвахме
щом чашата ми пълна бе с тъга.
Той видеше ли, че по теб съм тъжна,
пристигаше неканен у дома.
Предлагаше ми всички земни радости,
в краката ми разстилаше света.
И някак скромно, сякаш за награда
наливаше ми чаша свобода.
Отдавна се познавахме с рогатия
(не бях светица в грешни времена).
Но станеше ли дума за крилата ми,
за него бях най-дяволска жена.
И тази нощ пак вдигнахме наздравица,
аз пих за теб и пак те отстоях.
От гняв той екна в огнена светкавица
и с луд порой се плисна над света.
Не му отвърнах... Всъщност те обичам,
напук на всичко дяволско в света.
Мечтите си като крила обличам
и мога с тях към теб да полетя.
© Йорданка Господинова All rights reserved.
/ по Н. Орайло /
Как е без моята Обич, кажи?!
Хладен и пуст е светът зад вратата...
Стискаш за сън свойте мигли нали?!
Моите думи звънят във главата ти...
Как ли е Там, без горещите устни,
нежно шептящи свято признание?!
Нищичко нямам... Как да те пусна?!
Ти си ми Щастие... И Наказание...
Как си, без моите пъстри очи?!
Как те посреща Зорница във скута си?!
Само със теб ме от Лято боли...
Само със теб е Раздялата чута...
Как си?! Там...