Стара шапка
На Александър
Знам ти Пътя, Любов... Изначално студен.
Дните бедни... Сиротните нощи.
Как, преди да ме знаеш – си питал за мен
светофари... И улици нощни.
После... дълго събирахме лунния прах
по крайбрежни алеи...
А аз – знаех за края... И гузно мълчах.
Чаках болката... да узрее.
Мене – Бог ме беляза, от люлка – до трап
чужди рани... да ближа.
Да разчупвам Душата си... Като хляб!
И за чужд, и за ближен...
Но, защо ме наказа – да знам и това,
дето в "Утре" се крие...
Да разнищвам Душата си – във слова...
Чужда мъка – да пия...
А пейзажът, Любов – изначално бе сив.
И, за обич – бе времето кратко...
На стената, отсреща – на гвоздей ръждив –
като упрек виси... стара шапка.
Избеляла от слънце – изгнила... от дъжд.
И – на дните сълзите попила...
Сбира в ъгъла прах... Стара шапка. На мъж.
С който... обич, и хляб... съм делила.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
