Старинният часовник
Старинният часовник изведнъж изхърка...
Замлъкнал от години, почна да тиктака
и кукувичката от хижа островърха
във полунощ отсечено закука в мрака.
И завъртяха се стрелките на обратно,
препусна времето през минали години.
Живот отколешен, красив, невероятен,
във стаята ми оживя като на кино.
И къщата ни в миг изпълни се със хора,
познати ми от снимки във албуми прашни.
Това е дядо – до каруцата във двора –
конете впряга свъсен, със мустаци страшни.
Край него чичовците ми – с коси и вили,
за ден усилен на полето се приготвят.
Улисани във нещо лелите ми мили,
обсъждат, спорят, тихо се кикотят...
А ето я и баба със торбата с хляба,
с главите лук, на бързичко набрани,
катъка, стомната с вода да сложи трябва,
семейството на пладне със това ще храни.
От портата излиза старата каруца
и кучета със лай събуждат махалата.
Несмазаните колела така скрибуцат,
че с тропот глух прогонват тишината.
Захапал малкото си пръстче сладко-сладко,
в цедилката отзад у баба дреме тате.
Отпред подвиква дядо на конете кратко
и те забързват, още сънени, нататък...
Във цялата картина мен ме няма тука,
но затова пък виждам я почти на живо.
И благодарен на часовника изкукал,
аз презглава завивам се и пак заспивам...
© Роберт All rights reserved.
