Старо щастие
Отдавна спрях да питам ти къде заспиваш
и тишината спря сърцето да разделя.
На чаша вино спомени прелиствам,
преда на старо щастие последната къделя.
И утре пак, когато стане тъговито,
с вретеното повторно липсите си ще усуча.
А нощем скрита в непотребното си тяло
ще вия заедно със уличното куче.
На сламеника рядко ще си лягам,
дори да носи летните блажени звуци.
Щурецът се е скрил, за да поплаче
понеже лъкът на цигулката се счупи.
Не питам нищо и защо да зная -
по-лесно мъката да ме затрие?
Преда си в тъмното и си повтарям,
че волът кал връз себе си все рие.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
